ДепартаментАнтропология

Асен Баликси е роден в на 30 декември 1929 г. в Истанбул в семейство от високата средна класа. Баща му, родом от костурските села, се издига с упорит труд от беден млекар до риботърговец  със стабилни позиции в Източното Средиземноморие. Фамилията на майка му пък се установява в околностите на тогавашната османска столица веднага след руско-турската война от 1828 г. и придобива значителни имоти край Истанбул и участва в системата за преоткупуване на данъци в империята. Въпреки стабилните бизнес позиции на бащата, в средата на 30-те години на XX в. семейството се премества в София, за да осигури българско образование на децата си. Асен е на 3 години по това време и фактически израства в българската столица.

София, 1943 г.

 

Навлизането на Червената армия в България на 6 септември 1944 г. слага край на този щастлив период от живота му. В същия ден семейството напуска страната и се завръща в Истанбул. Тук Асен учи във френския колеж „Сен Беноа“, а през 1946 г. е изпратен в Женева, където завършва бакалореат в международното училище към ООН. Продължава образованието си в Женевския университет, където се дипломира като магистър по икономика, социология и география.  Все по това време възниква интересът му към етнографията, но поради липса на подобна дисциплина в университета се опитва да научи повече чрез самобразование – посещава курс по праистория и чете етнографска литература.

Лято при инуитите, 1959 г.

 

В началото на 50-те години на  XX в. емигрира в Канада като студент по библиотекознание в Университета в Отава. После се заселва сред българо-македонската колония в Торонто и докато работи в малка фабрика за колбаси, пише изследване върху емигрантите  българи и македонци в Канада. Трудът му привлича вниманието на ръководството на Националния  музей в Отава и получава предложение да постъпи на работа там. Първоначално е каталогьор на френски фолклор, а след смъртта на колегата му ескимолог Клод дьо Гоф поема неговата работа. Следват няколко години на бързо навлизане в изцяло нов терен и проблематика и осъзнаване на необходимостта от задълбочаване на професионализацията. Постъпва като докторант в Колумбийския университет и защитава дисертация „Ескимосите Нетсилик“ под ръководството на Маргарет Мийд, която оказва огромно влияние върху цялата му по-нататъшна академична кариера, включително ориентацията му към визуалната антропология.

След завръщането от Афганистан

 

Междувременно започва работа като професор по антропология в Университета на Монтреал, а през 1962 г. директорът на департамента по антропология в Харвард Дъглас Оливър му предлага да участва в образователната програма МАКОС (MAN: A COURSE OF STUDY), като организира етнографски филмов проект сред ескимосите. Така става част от екипа, който трябва да проведе нови радикални методи в американското образование. Филмите, които заснемат,  нямат субтитри и никакви обяснения. Те трябва да се използват от учителите, така че децата да могат сами да открият как функционира обществото и да го сравнят със своето. Този релативистичен подход става повод за голям дебат в САЩ и след няколко години е отхвърлен от консервативните кръгове в страната. Филмите обаче остават и все още се употребяват в отделни училища и в университетското преподаване на антропология. Високо ценени днес са и от самите инуити, които виждат в тях начин да се доближат до изчезналата им под натиска на модернизма традиционна култура.

Чрез участието си в МАКОС, от друга страна, Баликси става един от основателите на новата дисциплина визуална антропология, на която – извън преподавателската си дейност в Университета на Монреал – посвещава друга част от научните си занимания. Реализира нови филми, издава списание, съдейства за установяването на професионална мрежа на визуалните антрополози.  С появата на новите модерни видеотехнологии от 90-те години на миналия век и достъпните им цени възможността за етнографска видеодокументация нараства неимоверно. Новите технологии дават възможност камерата да  бъде използвана от представителите на малки и често не достатъчно образовани групи, които сами да представят собствената си култура. Баликси организира подобни проекти в Сибир, в България и в Сиким, където работи дъщеря му Анна Баликси, която също е антрополог. С ясно съзнание за постколониалната травма, повече или по-малко провокирана и от антрополозите сред изследваните от тях общества и групи, Баликси отбелязва, че този подход му носи голямото удовлетворение, че връща нещо малко на онези, от които е получил много.

При инуитите, 1959 г.

 

През дългата си кариера Баликси публикува различни студии и статии върху ескимосите, номадството в Афганистан, селската култура в Македония, помаците в България, бедността и проблемите на бежанците в Азърбайджан  и разбира се, много трудове за историята и развитието на визуалната антропология.

През 1994 г. се завръща в България, където съдейства за въвеждането на антропологията като академична дисциплина и основава Асоциацията за антропология на Балканите, която да подпомогне създаването на балканска антропологична мрежа. Тук реализира и част от последните си филми „Помашки портрети“, „Ромски портрети“, „Един ден от живота на Ефтим Д.“, „Мюсюлмански лабиринти“.

През 2009 г. получава награда за цялостен принос в антропологията от Обществото по визуална антропология на Американската антропологическа асоциация.

На 7 април 2011 г. става доктор хонорис кауза на Нов български университет.